"Станция Сердика. Последна станция."
  Поглеждам последен през вратата на клатещият се като ладия вагон към бушуващия поток от коси, тела, глъчка и миризми. Поемам дъх и внасям своите елементи в общата маса.
  Тази река потече нагоре по стълбите, за да изклокочи на улицата, където обикновено я очкваха всекидневните и грижи да проправя пътя си, да търси своя океан или море.
  Но тази сутрин денят и започна малко по-различно. Слънцето се огледа в нея. Навсякъде ехтеше празничен звън, а между отчетливите високи тонове, когато камбаните достигаха пиковете си положения и телата поглъщаха вибрациите, за себе си с френски акцент нежно разказваше един акордеон.
 "Добро утро, София!" - поздравяваше и изпращаше на път едно дърво с пламтящи листа.

 * * *

 Капка след капка се търкалят към познатото русло, събират се на малки локвички, достигат критична маса и потичат  наопъки. Някои са от дъждовни облаци, други като от утринна роса, а трети... просто са случаен конденз.
 Небето е прекрасно. Летен залез насред есента. Пламенно оранжеви ивици с тъмно лилави кантове. И е толкова топло. Капки от пот.
 Добър вечер, София!
 "Станция Сердика. Следваща станция... в къщи."
 

Много хубаво си го написал.