Казват,  че всеки си имал своята светлина в живота. Не онази, която е в края на тунела, а тази която го води, която му дава сили да се събуди сутрин, леко схванат, защото се е развил докато е спал, тази която го упътва в гъстата гора.
 Допускам, за едни тя е като ярко слънце, за други е сияние, а за трети навярно е като изгаряща 45 ватова крушка. Важното е да я има. Да ни свети, когато ни е тъмно. Да можем барем едно писмо да напишем.
 Чудя се обаче в какви ли цветове обливат пътеводните светлини своите подосветни... И така както си се чудя и гледам все повече се доближавам до идеята, че много от нас са избрали червеното.
 Не! Не ме разбирайте погрешно. Не си мисля за предстоящите избори. Друго ме кара да мисля така. А именно страстта на много хора да преминават улиците, когато светофарът свети в страстния цвят.
 Това винаги ме е озадачавало. Колко масова практика е да се притичва пред сънени или уморени от работа шофьори на сигурни и по-малко сигурни возила.
 Разбира се, налага се понякога. Ако наистина е спешно да се поеме и подобен риск. Но нима толкова е спешна ситуацията всеки ден, за толкова много... за да си вземат геврек първи или да "избягат" 100 метра пред останалите или да закъснеят с 4 минути вместо с 6... хм не вярвам.
 Хей! По-спокойно! Следващия път на червено спри и си поеми дъх! :)